И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи.
Колкото до ездачките, няколко месеца ходех с такава и честно казано тя не даде индикации, за някакви допълнителни удоволствия от ездата. Като сме се събирали няколко пъти с нейни колежки и приятелки обаче, за някои съм сигурен, че изпитват повечко удоволствие на гърба на коня.
- Зависи от нагласата. Ако изляза просто да се разходя или да поспортувам, тогава е едно, но имам ли някакви други мисли в главата, тогава нещата придобиват съвсем друго значение.
Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
Леко се завълнуваха узрели класове и весело си зашушукаха нещо.
За кого се сещаш, когато се сещаш за някого Константин Трендафилов
„Майсторът на късия разказ“ има богато и разнообразно творчество, въпреки, че не завършва дори гимназия. Всеотдайно се самообразова.
— Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка… До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило… Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка?
Пристигаме ние там – приятно селце разпръснато по склоновете на планината, поляни, горички, голямо разстояние между имотите – свобода и спокойствие. Нашите хора – имат къща с голям двор, която граничи с поляни и горички. В и около двора – селскостопански постройки, обори, градина, беседка, тераси, кокошки, пуйки, биволи, коне, абе селска идилийка и страшно много работа... Съответно, отишли сме, ще помагаме с каквото можем, баба ми ще се види с братовчед си и така. Митко (мъжът на Ели) малко след като отидохме и се разприказвахме – набит, леко дебел, с големи загрубели ръце, абе видял е доста тежка работа, а аз съм добре сложен, що-годе атлетичен, но дланите ми са осезаемо по-дребни и запазени от неговите лапи, нямам шкембе, нямам и чак такава сила, нито неговите ежедневие и интереси, съответно нямахме много общо. Той си е малко по-груб и директно се опита да ме бъзика:
Загубени по лов чак до усойните дълбочини на майка Стара планина, ние с Чумака - славен планински ловец, преживял петдесет години в лутания из дивните балкански гори и пущинаци - спокойно почивахме под гъстите букови сенки край един шумлив поток. Мир и величава горска тишина царуват наоколо и сякаш поглъщат дивото ехо от шума на потопи и водопади, който непрекъснато ехти из тъмните и хладни усои и се носи като някоя стихийна, ободрителна песен из дивите гори.
По тоя път замина Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода…
Тогава и в източна Швейцария имах престой, но там не съм имал подобни разкази Пекин срещи и разговори.
По този начин започва една от най-хумористичните приказки от Елин Пелин. В нея слабоумните герои изпадат в най-невероятни ситуации, заради своята абсурдна глупост. Намират тиква на пътя и без да знаят какво представлява тя. Решават, че е яйце и започват подред да го мътят. Тиквата се търкулва извън погледа на глупаците.
ВсичкиКултура и хранаМореПланинаПосоки за пътешественициПриключения